Не знам откъде да започна - от липсите или от желанията.
Ще започна от това, което ме дразни у хората -
борбата за кой е по - по - най.
Сякаш не могат да съществуват, ако не са нещо повече от някой друг.
Губят себе си сякаш.
Толкова ли ти струва душата - да висиш на някой друг,
да си зависим от него?
(Изключително гнусно. Повръща ми се.)
И в този случай, не си ли се замислял, че всъщност ти си по-малкото
(ако изобщо има нещо такова)?
Ще цитирам Еминем:
Question is, are you bozos smart enough to fell stupid?
. . .
Моето желание е да се почувствам малка в ръцете ти;
въпреки, че си въображаем (засега).
Както четох в една книга наскоро -
‘бъди свободен като песен, но коренът да е свещен’.
Искам да почувствам душата си лека,
със здрави корени.
Искам да не ти тежа.
Искам да си свободен с мен, както аз мога да бъда свободна с теб,
по твоя си начин.
Искам да мога да плача и да се смея на воля.
Искам и ти да можеш. И да си позволяваш.
Искам да си щастлив.
Щастлив със себе си. Щастлив с мен.
Искам, искам, искам.
Добре де, хубаво, искам.
А какво мога да дам?
Душата си на петгодишно, живяло три живота в рамките на 28 години.
Не ми звучи достатъчно.
Както вчера казах - страх ме е.
Сега осъзнавам, че съм си признала за първи път. (Браво, Елица!)
Но страх ме е - страх, че сама не познавам себе си,
страх колко от себе си съм загубила,
страх колко от себе си съм погубила
в хора, които и частичка не заслужават.
Страх ме е, че съм глупава, недостатъчна.
Страх ме е, че свикнах със самотата си
и я заобичах.
Страх ме е, че ще имаш повече мен в себе си,
отколкото аз самата.
Страх ме е, че толкова малко в мен
остана за споделяне.
А искам да се споделя.
Страх ме е.